Кога сме готови да кажем на някого, че го обичаме?

Възможно ли е да се страхуваме повече от факта, че ще сгрешим пред себе си, от колкото да се боим от отхвърляне?

Не мога да преценя сама за себе си любов ли е това, което чувствам или просто приятно въодушевление от самата връзка. Щом не мога да си представя да продължа напред без този човек да е до мен, обичам ли го или просто държа на него?

Ясно си спомням последния път, когато разбрах, че съм истински влюбена. Тогава чисто и просто го знаех. Бях готова на всичко за онова момче, но в същото време бях наясно, че не мога да го имам. Известен факт е, че когато не можеш да получиш това, което искаш, идеята за него, изцяло те поглъща, може да се каже, че дори му се обричаш. Но когато до себе си имам, всичко, от което наистина се нуждая аз седя и се чудя…просто приятно прекарване ли е или трябва да кажа заветното “обичам те“.

Може би осъзнавам, че кажа ли го, връщане назад няма. Давам един своеобразен обет: “Няма да те оставя, няма да те предам, ще бъда изцяло твоя и винаги до теб“. Лично за мен самото “обичам те“ има такава огромна стойност, която малко или много те връзва за човека. Тоест не се боя нито от отхвърляне, нито от двузначен отговор от негова страна, колкото от голямата отговорност, която следва след двете думички. Винаги съм си мислела, че с правилния човек тази отговорност няма да е трудна за понасяне. И въпреки всичко ме е страх. Оставям на страна въпросът, не по-малко важен, разбира се, за това дали той наистина е правилният…(ще кажа само, че щом не желая никой друг около мен…трябва да значи нещо) и ще се прехвърля на мисълта…готова ли съм наистина да се обвържа? Готова ли съм да приема окончателно всички негови недостатъци, предразсъдъци, странности…Готова ли съм да го покажа пред света в ролята на “моята любов“? И най-вече… готова ли съм да го покажа пред себе си като такава?

Със сигурност някой ще каже, че щом се чудя дали го обичам значи в действителност не го. Но може би проблемът е, че обичаме без да осъзнаваме, а когато го направим, ни е страх от непознатото чувство. Страх от това да не сгрешим за пореден път в преценката си…Страх от това дали сме достатъчно пораснали, за да осъзнаем отговорността на любовта…и разбира се…страх в крайна сметка тази любов да не си отиде…

Едно ми е ясно…когато той направи нещо малко, но красиво, искам да изкрещя в лицето му: ‘’Обичам те бе, човек!“ Не го правя. Нещо ме спира.

Кога ставаме готови да махнем преградите? Ако той го признае първи, по-лесно ли ще бъде? Това ли е което ни прави по-слабия пол?